неделя, 7 август 2016 г.

"Освен този живот" от Патрик Нес

Харесвам книгите на Патрик Нес, които носят емоция близка до моята. Не разбирам такива, за които трябва да "се подготвя", за да прочета. Също като "Часът на чудовището", Сет Уеъринг се оказа близък приятел. Всеки е усещал непреодолимото чувство на загуба, още по-болезнено ако си загубил себе си. Това е емоция, която те тласка към ръба, към студената вода и те кара да желаеш да се хвърлиш, без да мислиш за последствията.

Така започва и тази история, която може да е истинска - може и да е съчинена. Момче без име, но с голяма болка и следи, които се губят в океана.
Той е мъртъв, знае го. Още чувства разкъсващата болка на ударите в скалите. И едновременно с това се събужда, без да знае къде е - за сега.
Озовава се в стария си дом, в Англия. Стаята, в която се намира е същата като тази от детството му, минало което си е мислил, че е далеч от него. Има ли живот след смъртта? Омотаното в бинтове тяло и ковчег? Всичко му изглежда нереално. Същата къща, същата улица, но е празно. Хората ги няма, не чувства дори собственото си тяло - празнота.
Докато се опитва да осмисли какво се случва, спомените го връхлитат с болезнена яснота. В сънищата вижда семейството си, приятелите и вината, която не го оставя дори и след смъртта, ако това е нещо реално. Заради него семейството му е нещастно и малкото му братче никога няма да е същото.

"Защото е възможно да умреш дори и след смъртта."

Цялото терзание и мъка изглежда, че ще имат край само ако Сет се върне обратно. Ако направи същият избор. Кому си нужен ако носиш само болка?

Това, което се случва после е невероятно. Сет, който е една изкупителна жертва на нашето време, среща два образа, които може да опишеш като ангели, собствения му разум, светлината, урокът - каквото си избереш. Патрик Нес успява да опише обърканите чувства на едно същество, което се опитва да намери смисъл за съществуването си извън обичайното. 
Това е книга, която много просто описва причините и следствията от това да сме част от една жива система, която дава грешки. Но именно в тази наша свързаност се състои нашата значимост. Защото където свършваш ти, започва другия. За мен отговорът е, че не трябва да сме егоисти. Всичко, което имаме в тази си форма, в този свят, е нашето време.


"Сещаш ли се как си говорихме за онова чувство, чувството, че някъде трябва да съществува нещо повече, нещо, освен този живот? Още живот, освен тая гадост, която сме живели досега? - каза й Сет.
- Да - колебливо отвръща Рейджийн.
- Е, аз си мислих, че го имам това повече. Че Гудмунд е моето повече. Нямаше значение колко скапано е иначе всичко. Цялата работа с Оуен, цялата работа с родителите ми, дори после и цялата гадост в училище. Можех да живея с всичко това, защото имах него. Той беше мой, само мой. Живеехме в свой свят, за който никой друг не знаеше, свят, в който никой друг никога не беше живял. Това беше моето повече, разбираш ли?Онова, което правеше всичко останало поносимо.
- Но той не е бил само твой - отвръща тихо Рейджийн, сякаш сега започва да разбира.
- Мислих си, че да ми отнемат Гудмунд е най-лошото,, което може да ми се случи - отвръща Сет, - но не се оказа така. Най-лошото беше да открия, че той никога не е бил мой. Така че в един момент, в един ужасен, невероятно гаден следобед в едно скапано жалко градче на скапания, безумно студен бряг на Вашингтон, аз се оказах без нищо на света. Нямах нищо повече, освен този живот. И ми стана ясно, че единственото хубаво нещо, което имах, никога не е било мое.
- Само дето винаги съм мислила, че никога не трябва да правиш последната крачка. Дори ако се изкушаваш, дори ако си на косъм от нея, не бива да я правиш, защото кой знае? Може пък в живота да има нещо повече.
... - До болка силно исках да съществува нещо повече, освен скапания ми и жалък животец! А то е съществувало. Само дето аз не съм го видял."



...И любовта, и привързаността имат много различни лица и сред тях има място и за прошка, и за разбиране, и за още нещо, за нещо освен тях, за нещо повече.






вторник, 22 септември 2015 г.

The Republic of Thieves // "Републиката на крадците" от Скот Линч

„Републиката на крадците“
трета книга от поредицата за „Джентълмените копелета“

‘Give me up, Jean.’
‘Oh, marvelous. Fucking masterful. You’ll be dead and they’ll be inconvenienced. Maybe even mildly disappointed. What a worthy trade!’
‘But-‘
‘Shut it. Just shut it…you are a miserable bastard.’
‘I’ve always admitted-‘
‘No. You’ve never admitted this…Locke, you have the…look, it’s called Endgliktgelaben. It’s a High Vadran word. I learned about it when I was studying as an initiate of Aza Guilla. It means, ah, death-love, death-desire. It’s hard to translate. It means you have moods where you absolutely want to destroy yourself. Not as some self-pitying idle notion, either. As a certainty.’
‘For God’s sake, Jean, I wouldn’t want this if I had a fucking choice!’
‘You don’t want it up here’, said Jean, pointing at his own head. ‘You want it somewhere deeper, so deep you can’t recognize it. You think you’ve got some logical, noble excuse…But it’s really that darkness inside, trying to fuck you over once and for all. Something has you so scared you’re seeing everything backwards.’

Какво харесвам в тази книга ли?

Още в началото на историята си, Скот Линч, ми показа, че няма да е лесно. Пътят към това да победиш лошите и да защитиш идеалите си, няма да е детска игра. Именно защото ние сме най-големият си враг. И всичко ще се нареди само след като осъзнаеш грешките си и отговорностите, които носиш като възрастен. Това се случва до момента в поредицата за Джентълмените копелета. Да, фентъзи световете може да са измислени места, пълни с магия и невиждани създания, но са и болезнено реални. Когато се събудим от лош кошмар, знаем че сме сънували, но това не ни пречи да изпитаме физическа болка от преживяното. Така е и с историите, които четем. Може да не са истински, но са преживени. Republic of Thieves, за мен е едно болезнено откровение.  
Локи не може без Джийн, както и Джийн без Локи. Ако един от двамата го няма, това би довело до сигурен край за другия. Двамата винаги са били пълни противоположности и точно това ги съхранява и до този момент. След събитията в „Червени морета под червени небета“, остатъкът от Джентълмените копелета са корабокрушенци. Захвърлени на чужд бряг, те се опитват да оцелеят. Фабулата е доста интригуваща и Скот Линч още веднъж използва ретроспекция, за да придаде конкретния нюанс на събитията. Бъди сигурен, че няма случайни неща. Още повече при наличието на бондсмагита. Как мислиш, дали Локи е толкова незначителен, че да се занимават с него?


'My life is haunted by wild coincidences', said Locke.'

Действието се развива в Karthain, град-държава, известен с това, че е седалището на бондсмагитата. На всеки пет години те организират избори в града си, като всяка тяхна фракция подкрепя определени кандидати, чрез които легално си гарантира властта над града. Не че това им е нужно, но интересен факт е че използват магията си доста оскъдно предвид възможностите си. Може би това е книгата, в която имаме възможност да осъзнаем каква потенциална сила е довела до краят на Теринското царство.


'They made themselves obvious to some power they didn't necessarily need to cross paths with.'

Друга предпоставка на историята ли? Ами една конкретна личност, с червена коса, която за нас е обвита в мистерия, но не и за Локи. Сабета. Име, което не се изрича без предупреждение. Интересен подход на автора и много добра идея чрез противопоставянето на тези два силни характера, да намери начин да ни разкаже повече за отношенията помежду им. Защото това, което знаем до тук са само догадки.


'Damn it, when will you learn that refusing to admit you've lost isn't the same as winning?'
'Sort of depends on how long one keeps refusing, doesn't it?'

Епизодите от миналото ни връщат на момента, в който Джентълмените копелета са достигнали границата, в която Окови може да им даде бащински съвет. Съзряването за тях е период , в който не само трябва да открият себе си, но и да се научат да живеят с тази истина. Групата от лицедеи е изпратена в Еспара, да подпомогне местна трупа позагубила блясъка си. Пиесата, която поставят на сцена, носи името „Републиката на крадците“. В тези откъси от главното действие, Линч разкрива повече за миналото на Сабета и чувствата между нея и Локи.

Като за финал искам да напиша, че е най-лесно да съдиш другите за своите грешки. Най-лесно е да намираш оправдания за действията си и за теб да не съществува друга гледна точка. Но не трябва да е така. Ние сме хора, грешим. Учим се от грешките си, „ставаме“ и сме по-добри - към другите и към себе си. Защото е много лесно да загубиш това, което приемаш за даденост. И трябва много кураж и верен приятел, който първо да те изслуша и след това да ти помогне да оздравееш. Ако имаш такъв човек до себе си, не спирай да му благодариш, защото без него няма да си същият.

Цикълът за "Джентълмените копелета":
1. "Лъжите на Локи Ламора" - ревю
0. "The Bastards and the Knives" - това е сборник от две новели, които допълват "Лъжите на Локи Ламора". По-точно как джентълмените копелета се сдобиват с Остершалинската ракия, която изигра важна роля в първата книга и как успяват да се отърват от убийците известни като "Хорът от ножове". Тя ще бъде издадена след третата книга "The Republic of Thieves". Стискаме палци издателство Рива да направят допечатка с оригиналните корици и третата книга да е с прекрасния арт.
2. "Червени морета под червени небета" - ревю
3. "The Republic of Thieves" предстои издаване на български език- GoodReads
4. "The Thorn of Emberlain" - Goodreads
5. "The Ministry of Necessity" - Goodreads
6. "The Mage and the Master Spy" - Goodreads
7. "Inherit the Night" - Goodreads


събота, 27 юни 2015 г.

Fragile Dreams

Безброй пъти ми е казвал, че не трябва да се държа така.
"Бъди с мен, бъди ми приятел, помагай ми", чувам го да казва.
Стотици пъти ми се е доверявал и ми е прощавал,
защото ме обича, познава ме.
Приемаше ме обратно...когато най-лесно е било да си тръгне.
Може би винаги е знаел, че мечтите му ще бъдат разрушени,
от мен.
И сега е време да се остави на чувствата си.
В тишина да чуе мислите си, след всички тези години...
След всички тези години може би винаги е знаел,
че мечтите му ще бъдат разрушени от мен.

Не е лесно да знаеш, че си отрова, която бавно е убивала.
И е трудно да забравиш думи, които са ти казали, когато си бил на 10.
"Никой няма да те иска такава",
може би винаги съм го знаела.
Може би умишлено го правя да е трудно, за да знам, че ме обича.
Но на кого му е нужно това, сега
когато боли така.
Не и след като разбрах, че никога не е трябвало да се боря за внимание,
защото цялото е било за мен.

Fragile Dreams



понеделник, 11 август 2014 г.

The Shape of Things to Come - A.S.Byatt's "Ragnarok"

"Бях малко дете, по време на война, което се опитваше да намери смисъл в хаоса."
The thin child walked through the fair field in all weathers, her satchel of books and pens, with the gas-mask hanging from it, like Christian's burden when he walked in the fields, reading in his Book. She thought long and hard, as she walked, about the meaning of belief. she did not believe the stories in Asgard and the Gods. But they were coiled like smoke in her skull, humming like dark bees in a hive. She read the Greek stories at school, and said to herself that there has once been people who brought "belief" to these capricious and quarrelsome gods and godesses, but she herself read them as she read fairy stories. Puss in Boots, Baba Yaga, brownies, pucks and fairies, foolish and dangerous, nymphs and dryads, hydras and the white horse, Pegasus, all these offered the pleasure to the mind that the unreal offers when it is briefly more real than the visible world can ever be.
"Homo Homini Lupus Est"
Then there was Loki. Loki was a being who was neither this nor that. Alone among the gods, he was a shapeshifter...He was intimate with secret places. The Germans believed his name was related to Lohe, Loge, Logi, flame and fire. He was also known as Loptr, the god of the air. Later Christian writers amalgamed  him with Lucifer, Lukifer, the loght-bearer, the fallen Son of the Morning, the adversary. He was beautiful, that was always affirmed, but his beauty was hard to fix or to see, for he was always glimmering, flickering, melting, mixing, he was the shape of a shapeless flame, he was the eddying thread of a needle-shapes in the shapeless mass of the waterfall. He was the invisibe wind that hurried the clouds in billows and ribbons. The gods needed him because he was clever, because he solved problems. He was the god of endings. He provided resolutions for stories - if he chose to. The endings he made often led to more problems.
There are no altars to Loki, no standing stones, he had no cult. In myths he was the third in the trio, Odin, Hodur, Loki. In myths, the most important one comes first of three. But in fairy tales, and folklore, where these three gods also play their parts, the rule of three is different; the important player is the third, the youngest son, Loki.
He had a wife, in Asgard, Sigyn, who loved him, and two sons, Wali and Narwi.
But he was an outsider, with a need for the inordinate.
"We are all born innocent"

"Eastward the old one in the Iron Wood
raises the wolves of Fenrir's race
one is destined to be same day
the monstrous beast who destroys the moon"

"But there is no beginning and no end..."

"...for we all pay our fathers mistakes"


***
Most dreams, the thin child knew, are wispy and thin, can be torn away by a determined sleeper, can be reduced to a peepshow or a puzzle in which the dreamer is a looker-on, not threatened. But there are gripping dreams of real terror, more real than the world the dreamer wakes to, thick, suffocating, full of hurt to come, in which the dreamer is the victim of uneluctable harm.

В миналото бях скалд, дете бягащо от вълци и войн, жадно впил поглед в приближаващата смърт. Изживявам хиляди животи само за секунда и единсвено въображението може да ми е граница.

четвъртък, 5 юни 2014 г.

"Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг

снимка:интернет
снимка: интернет
Дж. К. Роулинг успя да се скрие за миг от успешното си творение, "Хари Потър" и да затвърди позицията си на автор, който ще разбунва духовете години напред. И може би докато хиляди фенове по света искат да четат още и още продължения за премеждията на любимият си магьосник, 14 години по-късно, аз като един от тях, съм напълно доволна от този обрат. 
Научили са ни да казваме, че за всяка книга си има време и отчасти съм съгласна. В този случай, от собствен опит твърдя, че поредицата за Хари Потър би била най-полезна към 12-13 годишна възраст, главно за да породи любов у читателите към фентъзийните книги. Ако сте изпуснали момента, гарантирам и че на една по-зряла възраст ще откриете положителните страни на книгата. 
С това малко встъпление исках да кажа, че сега, когато изживях манията по тази книга, "Вакантен пост" все пак се явява като едно естествено продължение на известната поредица. Авторката успява да премине от амплоато си на писателка на детски роман към една сериозна позиция на човек, чийто глас се чува в обществото. 
Джоан Роулинг набляга за пореден път на теми като предразсъдъците към различните хора, доброто и лошото, моралните ценности и животът на хората, свързани с класовите им различия.  Оттук идва и уважението ми към книгата, която е създала. Чрез името, което е изградила, тя е като посланик на добра воля, който ни приканва да сравним моралния си компас и да внимаваме за бъдещето, което всеки от нас създава. Защото нашите действия имат и скрити последствия, които влияят на хората около нас. В този случай една наша малка грешка или пренебрегване на проблем може да са пагубни за целият ни живот.
Това, което за пореден път научих след като прочетох "Вакантен пост" е, че тихите води са най-дълбоки. Колкото и реалността да ни приканва да сме егоисти и лицемери, напук трябва да правим добро, защото равносметката в края е винаги една.

П.П. Убедена бях, че всеки режисьор ще види потенциалът на книгата като възможност за филмова адаптация, или поне такава в мини-поредица от 4-6 едночасови епизоди и се оказах права. BBC са обявили такава за 2014 година. Предстои да видим развитието по въпроса.

събота, 17 май 2014 г.

SANDMAN vol.1 by Neil Gaiman /за хора, които живеят в сънищата си/

снимка: интернет
За едно нещо трябва да се приготвиш, когато четеш Геймън, а това е - да бъдеш омагьосан. Признавам си, от около 5 години съм на строга фентъзи/средновековно/ диета и когато за първи път прочетох неговата книга "Никога, никъде, никой" бях малко разочарована. Просто ърбан фентъзи-то ми беше непознато! Когато в ума си имаш една утвърдена представа за това какво ти харесва/не ти харесва в едно фентъзи, според това с кой под жанр си свикнал, е трудно да "протегнеш ръка" и да опиташ нещо ново и различно. Защото нека си признаем, от всичко има по много и ако искаш винаги да четеш една и съща книга, за която си сигурен, че няма да те разочарова/толкова много/, спиралата е без край...
Morpheus




Нека ви разкажа приказка...








Англия, 1916
Окултистът Родерик Бърджес мечтае за сила и слава. И за Смъртта, най-вече за нея. В полунощ, часът на всички тайнства, мелодията на заклинанието кънти в тъмната стая на тайния орден и за хората, решили да призовават богове, часът на истината настъпва. Да призовеш древно божество не е толкова забавно, колкото звучи, знаеш ли? Какво е за него времето като понятие? За нас смъртните то отброява дните оставащ ни живот, защото никой не живее вечно, нали?

Какво виждат очите на вярващите, това Смъртта ли е?

~ Имало едно време един принц. Той владеел Кралството на Сънищата и Кошмарите. Вечер, когато децата заспивали, той поръсвал над главите им вълшебен прах, който ги пренасял в света му. ~

А сега, какво ще стане със света, който е лишен от своя господар?
Каква участ очаква човечеството в този хаос...
Бог - заплашен, примамен и затворен. Лишен от сила, която нито принадлежи на хората, за да бъде поискана, нито е негова, за да бъде подарена.
Бог, който има цялото време на света, за да чака...
...и потърси своето отмъщение.

В първи том "Прелюдии и Ноктюрни" започва историята за света на сънищата и кошмарите. Централна фигура е Морфей /или Dream/, един от седмината Endless /Destiny, Death, Desire, Despair, Delirium, Destruction, Dream/, които са антропоморфни персонификации на тези концепции. Призован от своята реалност, той 70 години е пленник. Когато най-накрая дочаква своето освобождение, тръгва да търси своите "есенции", които му помагат да управлява Света на Сънищата.  В търсене на това, което му е било отнето, той преминава през различни измерения и разбира, че трябва да направи избор между това да се промени или да умре. The Sandman е "история за историите", фантазия и митология, което може би прави този комикс толкова харесван и факта, че всеки има своите тълкования за света.
Това, което прави впечатление е подходът на Геймън като писател и невероятно пресъздадените, почти нереални на моменти образи, създадени от двамата художници. В диалога авторът е вплел голямо майсторство, четете репликите на Dream на глас и ще усетите магията. Нека поговорим малко и за него.


"Мъж, млад, блед и гол, затворен в тясна клетка, който чака похитителите му да умрат, способен да чака докато стените на клетката му станат на пясък; смъртно слаб, с дълга черна коса и странни очи: Dream." Така самият Геймън вижда героят. (Въпреки, че не той е прекият създател на The Sandman, това продължава да е едно от емблематичните му произведения. Това е автор-икона за поколението си. Бих казала дори магьосник, редом с приятеля му Алън Мур.)

В началото възприемаш това създание като нещо дошло от друг свят, неразбираемо, плашещо, но не мога да се отърся от усещането, че до края на историята това ще се промени. Има нещо замечтано, нещо прикрито и човешко в Dream. Една меланхолия, която витае около него и му създава образа на един трагичен герой. В една от последните сцени виждам как по детски се радва на едно ято гълъби, за момент избягвайки от самотата, на която е обречен.


И както той би казал, надявам се и за него да има надежда.


***
It is as natural to die as it is to be born.

"Death is before me today:
Like the home that a man longs to see.
After years spent as a captive."

Which would you choose - 
To Dream or To Die?