неделя, 7 август 2016 г.

"Освен този живот" от Патрик Нес

Харесвам книгите на Патрик Нес, които носят емоция близка до моята. Не разбирам такива, за които трябва да "се подготвя", за да прочета. Също като "Часът на чудовището", Сет Уеъринг се оказа близък приятел. Всеки е усещал непреодолимото чувство на загуба, още по-болезнено ако си загубил себе си. Това е емоция, която те тласка към ръба, към студената вода и те кара да желаеш да се хвърлиш, без да мислиш за последствията.

Така започва и тази история, която може да е истинска - може и да е съчинена. Момче без име, но с голяма болка и следи, които се губят в океана.
Той е мъртъв, знае го. Още чувства разкъсващата болка на ударите в скалите. И едновременно с това се събужда, без да знае къде е - за сега.
Озовава се в стария си дом, в Англия. Стаята, в която се намира е същата като тази от детството му, минало което си е мислил, че е далеч от него. Има ли живот след смъртта? Омотаното в бинтове тяло и ковчег? Всичко му изглежда нереално. Същата къща, същата улица, но е празно. Хората ги няма, не чувства дори собственото си тяло - празнота.
Докато се опитва да осмисли какво се случва, спомените го връхлитат с болезнена яснота. В сънищата вижда семейството си, приятелите и вината, която не го оставя дори и след смъртта, ако това е нещо реално. Заради него семейството му е нещастно и малкото му братче никога няма да е същото.

"Защото е възможно да умреш дори и след смъртта."

Цялото терзание и мъка изглежда, че ще имат край само ако Сет се върне обратно. Ако направи същият избор. Кому си нужен ако носиш само болка?

Това, което се случва после е невероятно. Сет, който е една изкупителна жертва на нашето време, среща два образа, които може да опишеш като ангели, собствения му разум, светлината, урокът - каквото си избереш. Патрик Нес успява да опише обърканите чувства на едно същество, което се опитва да намери смисъл за съществуването си извън обичайното. 
Това е книга, която много просто описва причините и следствията от това да сме част от една жива система, която дава грешки. Но именно в тази наша свързаност се състои нашата значимост. Защото където свършваш ти, започва другия. За мен отговорът е, че не трябва да сме егоисти. Всичко, което имаме в тази си форма, в този свят, е нашето време.


"Сещаш ли се как си говорихме за онова чувство, чувството, че някъде трябва да съществува нещо повече, нещо, освен този живот? Още живот, освен тая гадост, която сме живели досега? - каза й Сет.
- Да - колебливо отвръща Рейджийн.
- Е, аз си мислих, че го имам това повече. Че Гудмунд е моето повече. Нямаше значение колко скапано е иначе всичко. Цялата работа с Оуен, цялата работа с родителите ми, дори после и цялата гадост в училище. Можех да живея с всичко това, защото имах него. Той беше мой, само мой. Живеехме в свой свят, за който никой друг не знаеше, свят, в който никой друг никога не беше живял. Това беше моето повече, разбираш ли?Онова, което правеше всичко останало поносимо.
- Но той не е бил само твой - отвръща тихо Рейджийн, сякаш сега започва да разбира.
- Мислих си, че да ми отнемат Гудмунд е най-лошото,, което може да ми се случи - отвръща Сет, - но не се оказа така. Най-лошото беше да открия, че той никога не е бил мой. Така че в един момент, в един ужасен, невероятно гаден следобед в едно скапано жалко градче на скапания, безумно студен бряг на Вашингтон, аз се оказах без нищо на света. Нямах нищо повече, освен този живот. И ми стана ясно, че единственото хубаво нещо, което имах, никога не е било мое.
- Само дето винаги съм мислила, че никога не трябва да правиш последната крачка. Дори ако се изкушаваш, дори ако си на косъм от нея, не бива да я правиш, защото кой знае? Може пък в живота да има нещо повече.
... - До болка силно исках да съществува нещо повече, освен скапания ми и жалък животец! А то е съществувало. Само дето аз не съм го видял."



...И любовта, и привързаността имат много различни лица и сред тях има място и за прошка, и за разбиране, и за още нещо, за нещо освен тях, за нещо повече.